18.11.16

Little by little



We the people fight for our existence
We don't claim to be perfect but we're free
We dream our dreams alone with no resistance
Fading like the stars we wish to be
Why know I didn't mean what I just said
But my God woke up on the wrong side of His bed
And it just don't matter now
As little by little, we gave you everything you ever dreamed of
Little by little the wheels of your life have slowly fallen off
Little by little you have to give it all in all your life
And all the time I just ask myself why you're really here?
True perfection has to be imperfect
I know that that sounds foolish but it's true
Day has come, now you'll have to accept
Life inside your head we give to you
Why know I didn't mean what I just said
But my God woke up on the wrong side of His bed
And it just don't matter now
As little by little, we gave you everything you ever dreamed of
Little by little the wheels of your life have slowly fallen off
Little by little you have to give it all in all your life
And all the time I just ask myself why you're really here?
Little by little we gave you everything you ever dreamed of
Little by little the wheels of your life have slowly fallen off
Little by little you have to give it all in all your life
And all the time I just ask myself why you're really here?
Why am I really here?
Why am I really here?

25.2.16

За личните уроци и довършването на задачите (A point of no escape)



Току що прочетох една статия за довършването на всеки поет ангажимент, за преводът на една книга и за едно самоубийство.

 Не знам дали са свързани с мен, но аз се чувствам поне малко малко свързана с тези събития. 

Докато трябваше да преведа две глави от една книга непрекъснато ме съпътстваха едно събитие - смъртта. Винаги умираха близки или не толкова близки за мен хора и това ме разконцентрираше много понякога. Мисля, че имам разбиране за смъртта и не ме е страх от нея. Но винаги свързвах писането с тази книга.

Другото събитие е, че почти винаги когато бях решена да довърша започнатото, компютърът ми се чупеше и трябваше да чакам по няколко месеца, за да бъде оправен. Никога досега такива събития, свързани по този начин, не са случвали толкова конкретно около задача, за която съм обещала да помогна. Сякаш цялата вселена ми пречеше да чета и пиша, и сякаш просто трябваше да намеря глас и да кажа - добре, просто не мога да направя това.

 Чувството, че не си довършил нещо и ти стои като воденичен камък тежи много. Мислех го и въпреки това не можех да приключа. И всеки път когато наново успявах да намеря онази искрица, която винаги съпътства това любимо мое занимание - преводите, всеки път ме спохождаше смърт. На хора или технологии. Как довършваш нещо ако техниката те саботира? Всичко, до което се докоснех се разпадаше. Нов и нов знак, който ми казваше: Откажи се!

Но не, инатът и чувството за срам, че трябва да откажа нещо, което съм обещала, ме спираше. И бях твърдо убедена, че трябва да приключа тази задача. А може би просто е трябвало да кажа не, не мога повече.

Задачата е приключена без мен и вече знам какъв е моят личен урок. Единственото, което си пожелавам за следващият път е да имам силата да кажа: Не мога повече!

Цвете
25.02.2016